Неделя на св. жени-мироносици

Св. мироносици на гроба на Христос.
Стенопис от църквата в сръбския манастир Грачаница в Косово.

Когато през Страстната седмица слушаме разказа за страданията на Христа, за неговото разпятие и смърт, неизменно ни поразява една подробност в повествованието: верни Нему до самия край остават малцина, предимно жени, за които почти нищо друго не е казано в Евангелието. За учениците на Христа се казва, че те всички, оставяйки Го са се разбягали. Петър три пъти се отрича от Него. Юда Го предава.
След Христос, по времето на Неговите проповеди, са вървели тълпи народ. И всички са чакали нещо от Него: чакали са помощ, чудеса, изцеления, освобождение от ненавистното римско иго, уреждане на своите земни дела. Всички тези безчислени хора слабо разбирали смисъла на Неговото учение - проповедта на самоотвержеността и любовта, проповедта на пълната себеотдаденост - и едва ли са се вслушвали в нея. Христос можел да помогне. Ето защо хората вървели към Него и след Него. Но ненавистта на народните вождове и властниците към Него започва да расте. В Христовата проповед за любовта зазвучават предсказанията за това, че Самият Той ще се принесе в жертва на тази любов. И тълпата започнала да оредява, да утихва. В последния миг на земната си слава човешкото тържество на Христа ярко и пламенно избухнало в деня на влизането в Иерусалим, когато, по думите на Евангелието, "се развълнува целият град". Но това било само за миг. И не затова ли така радостно и възторжено посрещнали Христос, защото отново и отново чакали и искали от Него земно царство, земна победа, сила и слава?
Всичко това изведнъж свършва. Изгасва светлината и след Цветница настъпва тъмнина, самота и безизходната скръб на Страстната седмица. И не е ли най-страшното в тези последни дни предателството на близките, на учениците - тези, на които Христос наистина отдаде Себе си? В Гетсиманската градина дори тримата най-близки не издържат и заспиват, докато Христос в пределно напрежение, в кървава пот се подготвя за страшната смърт. Знаем, че Петър, така твърдо обещавал да умре с Христа, в последния момент му изменя, отказва се, отрекъл се, предал: "...Тогава всички ученици - пише евангелистът - Го оставиха и се разбягаха" (Мат 26:56).

Жените-мироносици и ангелът пред празния гроб на Христа.
Съвременна гръцка икона.
Източник: eastern-orthodoxy.com

Но и това не е всичко. Кръстът отбелязва часа на земната вярност и земната любов. Тези, които по време на "тържеството" изглеждат така далечни; тези, които почти не срещаме на страниците на Евангелието, тези, на които, по думите на евангелиста, Христос не е говорил за Своето възкресение и за който в тази нощ на Кръста всичко свършвало, погивало - именно те се оказали верни, пребивавайки в земната любов. Евангелистът Йоан пише: "А при Кръста на Иисуса стояха Майка Му, и сестрата на майка му, Мария Клеопова и Мария Магдалина" (Йоан 19:25).
После, след смъртта на Иисус, "...когато се свечери, дойде едни богаташ от Ариматея, на име Йосиф, който също се беше учил при Иисуса. Той дойде при Пилата и поиска Иисусовото тяло. Тогава Пилат заповяда да му се даде. Йосиф като взе тялото, обви го в чиста плащаница и го положи в своя нов гроб, който бе изсякъл в скалата; и като привали голям камък на гробната врата, отиде си." (Мат. 27:57-60).
На следващия ден, след изтичане на съботата, на разсъмване на третия ден, жените отиват на гроба за да помажат мъртвото тяло с благовония, според обичая на онова време. И именно на тях Христос се явява възкръснал, първи те чуват от Него онова "Радвайте се!", което завинаги става същност на християнската сила.
На тези жени Христос не е разкривал тайните на бъдещето, както ги е разкрил на избраните дванадесет апостоли. Тези жени не познават нито смисъла на смъртта, нито тайната на бъдещата победа, на наближаващото възкресение. За тях смъртта на Учителя и приятеля била смърт, край, и при това - страшна и позорна смърт; страшно и позорно откъсване. Те стояли при Кръста само заради любовта си към Христа и обичайки, са съпреживявали с Него. Те не оставили това бедно, измъчено тяло, но свършили всичко, което любовта извечно върши при последната раздяла. Тези, които Христос помолил да бъдат с Него в часа на страшната борба, когато по думите на Евангелието, Той започнал "да скърби и да тъгува" - те Го оставили, разбягали се, отрекли се. Онези, които Той за нищо не е молил, Му останали верни със своята проста човешка любов. "А Мария стоеше до гроба отвън и плачеше" (Йоан 20:11). Така през всички векове плаче любовта, както Сам Христос е плакал на гроба на своя приятел Лазар. И ето - тази любов първа узнава за победата; на тази любов, на тази вярност първом се дава да узнае, че не трябва повече да плаче, че "победата е погълнала смъртта" и че такава безнадеждна раздяла никога вече няма да има. 

Възкресение Христово - Св. жени-мироносици пред празния гроб.
Сирийска икона от 1219, Антиохийска църква.
Днес във Ватиканската библиотека.
Източник: mari.org

Ето какъв е смисълът на възкресението за жените мироносици. То напомня, че единствени любовта и верността са сияели тогава в онзи безнадежден мрак. То ни призовава да запазим любовта и верността в света. То осъжда нашето малодушие, нашия страх, нашето вечно и робско самооправдание. Никому неизвестните Йосиф и Никодим и жените, идващи на разсъмване на гроба - те заемат толкова малко място в Евангелието. И все пак именно тук се решава вечната съдба на всеки едни от нас.
Струва ми се, че именно в днешни дни особено се нуждаем от припомняне на тази любов и на простата човешка вярност. Настъпили са времена, когато и те биват развенчавани от възтържествувалото в света зло учение за човека и човешкия живот.
Векове наред, макар и слабо, в света ни е светил и мъждукал пламъкът на верността, любовта, състраданието и мълчаливо е присъствал в страданията на отхвърления Човек. И трябва като за сламка да се захващаме за всичко онова, в което все още живее топлата, проста като светлината, земна и човешка любов. Истинската любов не пита човека за теории и идеологии, тя е обърната към неговото сърце и неговата душа.
В грохота на човешката история са се създавали и са се разпадали царства, изграждали са се култури, бушували са кръвопролитни войни, но винаги, неизменно над земята, над тази мътна и трагична история е възсиявал образът на жената, образът на грижата, саможертвата, любовта и състраданието. И ако в света ни го няма това присъствие, тази светлина, независимо от всички негови успехи и достижения, този свят все едно би бил един СТРАШЕН СВЯТ. Може без преувеличение да се каже, че човешкото у човека е спасявала и спасява жената. И го е спасявала не с думи, не с идеи, а със своето мълчаливо, загрижено и любящо присъствие. И ако все пак не прекъсва тайният празник на живота, пренебрегнал цялото зло, царстващо в света, дори и да се празнува в бедна стая, зад сиромашка трапеза така радостно, като че ли в дворец, то радостта и светлината на този празник е в нея - в жената, в нейната никога не натрапваща се любов и вярност. "Виното не стига...". И докато тя е тук - майката, жената, съпругата - достатъчно е виното, достатъчна е любовта, достатъчна за всички е светлината.

Прот. Александър Шмеман 

Явяването на ангела на жените-мироносици.
Икона от празничния чин на иконостаса на Троицкий собор в Свето-Троицката Сергиева лавра.
Школата на Андрей Рубльов. Източник: russianculture.ru

източник:
http://www.pravoslavieto.com