неделя, 6 май 2012 г.

Неделя на Разслабения (т.е. на освободения от болест), четвърта след Пасха



В древния Йерусалим при така наречените "Овчи порти" се намирала къпалня (нейните останки са открити при археологичеки разкопки през 1881 година). Наричали я Дом на милосърдието, на еврейски Витезда. Тя имала пет притвора (отделения), пълни с множество болни - слепи, хроми, нещастни. Те стоели там и чакали чудото - да слезе Ангел Господен от небето, да раздвижи водата, за да стане тя целебна. Който успеел да влезе пръв в лечебната вода непременно щял да оздравее, независимо от каква болест страдал.
Сред множеството имало един човек, който чакал цели 38 години. Като узнал за дългото му боледуване, Иисус Христос го запитал: "Искаш ли да оздравееш?" Болният Му отговорил: "Да, но си нямам човек, който да ме пусне в къпалнята, когато се раздвижи водата". Иисус му казал: "Стани, вземи одъра си и ходи!" Човекът веднага оздравял, взел одъра и си тръгнал.

На това чудо Господне е посветен и празникът, наречен Неделя на разслабления (т.е. на освободения от болест). Разслабленият чакал цели десетилетия, измъчвал се от непоносими страдания, но нямало човек, който да се трогне от мъките му и да му помогне. Всеки бил зает само със себе си, затворил се в своите лични интереси и не виждал нищо извън тях.
Преди идването на Христа никой човек не виждал, че наред с него съществуват и други, подобни нему човешки същества. В онези времена като морална норма била призната тази на епикурейците (последователи на учението на Епикур). Те смятали за висше благо и цел на човешкия живот личното удоволствие. Не е чудно, че такъв човек е загубил своето достойнство и своята човечност. 

В този смисъл са верни думите на евангелския разслаблен, който казал, "че си няма човек", т.е. такъв, който да притежава човещина и да се смили над него. 

Дали хората разбрали урока на Иисус? И колко от нас го помнят и изпълняват днес? 

Всяка четвърта неделя след Пасха си спомняме как Христос изцерил разслабения край къпалнята "Витезда". Този човек страдал много години, а Господ с едно изречение заповядал: "Стани, вземи си одъра и ходи" – вдигнал го от постелята на болестта му и го направил здрав. За нас това събитие е утешение, а за разслабения – назидание. Край къпалнята имало толкова болни! Всички чакали момента, в който Господен Ангел слиза, раздвижва водата и първият, влязъл след този ангелски полъх оздравява. Първият. На какво можел да се надява бедният разслабен?! – минавали години, години – той не лежал край купелта, защото си "нямал човек", нямал си такъв, който да му помогне. Цели тридесет и осем години. На какво разчитал той, сигурно са го питали, но той се надявал въпреки всичко. Той даже едва ли си е представял, че Бог ще го изцери, но все пак е вярвал, въпреки всичко, че Господ няма да го остави. Преди Христос хората едва ли са виждали по-далеч от този живот, едва ли са мислели, че има и друго здраве, освен телесното, но съществува и духовно здраве.

И ето, чухме за разслабения, който лежал до водата, но не можел да помръдне. Дали това е история за немощта, за самотата, за надеждата, или за човешкото немилосърдие? Или може би за всичко спомената дотук... Кой е помислил за този човек, кой е проявил милост към него? И колко много са тридесет и осем години! Той бил сам, никого си нямал, бил излишен, кого го било грижа? Това е история за нас. 

Още дълго щеше да лежи разслабения – ако друг Човек не беше се приближил до него и не бе го изцелил. Христос бил Човекът – но това не прави другите хора по-малко отговорни.
И ние сме заобиколени от парализирани хора, не от такива, които страдат физически, а от хора, които душевно, психически, всякак са парализирани, тоест безсилни да живеят пълнокръвен живот. Някои се боят от живота си, защото детството ги е посрещнало с жестокост, самотата ги е обгърнала рано... Други ги е страх да живеят, защото младостта им е преминала сред човешкото безсърдечие. Много са останали неспособни да живеят, защото са видели твърде много ужас във войната, сред роднините, които успели да възненавидят и да разрушават един другиго години наред, които ги е страх да живеят, които не могат да намерят сила в себе си ръка да повдигнат. Има толкова, толкова разновидности на душевната парализа, на безсилието да се живее край нас, но ние нямаме право да чакаме от небесата да слезе Христос и да свърши работата, която Той е поверил на нас - защото Той на нас е поверил да бъдем Негови, да Вършим Неговото дело, Той така ни е заповядал - нашите трудове да бъдат Негови.
Нека погледнем в нашите семейства, сред приятелите ни, в енорията, навсякъде наоколо, където и да е, да погледнем, да се вгледаме. Погледнал си лицето на човек, надникнал си в душата му чрез неговите очи, понякога така уплашени, отчаяни и пълни с болка или мъртви, защото човекът е загубил всяка надежда.... Да, нека се вгледаме в нашия ближен, в който и да е човек, случайно срещнат, и си поставим въпроса, каква е неговата нужда, какво мога аз да направя? Аз мога да вляза в неговия живот, мога да му докажа, че той не е сам, че не е презрян, излишен, някой го е видял с очи и е откликнал със сърце? Мога ли? – Да, мога! Нека, нека погледнем един другиго с такива очи, и тогава ще дойде изцеление за мнозина. Господ малко е казал в тази случка – Той всичко е показал: "стани, вземи си одъра и ходи". Вярвай и ще се изцериш. Но Човек не е на дошъл на света, за да бъде сам. И той не бива да бъде сам сред християни, сред свои. 

Когато се кръщаваме, се изпълваме със Светия Дух, причастяваме ли се със Светите Тайни, ставаме едно с Него, с Нашият Господ. Нали всеки от нас в някакъв смисъл е жива, макар често не така творческа, но жива икона на Христос! Нашата отговорност един за друг е огромна – не само за онези, които обичаме, които ни харесват, които са ни близки, за всекиго, който е парализиран от страх, болка, ужас, парализиран от своето минало или от своята отчаяна самота. Нека се погледнем един друг с нови очи и започнем да се учим, как може да видим отчаянието в другия човек, неговото безсилие. И да поставим пред себе си въпроса: какво мога да направя за този човек и за всички приятели около мен? Не непременно с думи: когато човек е в отчаяние, самотен, когато си няма никого - и изведнъж някой го погледне с такива виждащи очи, че той разбира, че е видян, и че не е сам, и че може да се усмихне на другия, и онзи ще отвърне. И ще започне изцелението и новият живот. 

Нека започнем този нов живот сега, днес, тук. Амин.
Митрополит Антоний Сурожски

източник:

Няма коментари:

Публикуване на коментар