понеделник, 21 май 2012 г.

17 май - Събор на св. Баташки мъченици



Светите Баташки Новомъченици са български православни новомъченици загинали мъченически за православната вяра по време на баташкото клане през пролетта на 1876 г.
Баташките мъченици са канонизирани за светци най-напред от Българската старостилна православна църква на 17 май 2006 година. Първата икона, посветена на тях, е нарисувана в манастира Св. Велика Княгиня Елисавета в Етна, Калифорния, САЩ специално за канонизацията им през 2006 г. Идеята за подобна икона се е родила през 2004 г. в България.
На заседание през март 2011 г. Светият Синод на Българската православна църква също решава да канонизира за светци Баташките новомъченици. На 3 април 2011 г. в храм-паметника "Свети Александър Невски" по време на Света литургия, отслужена от негово светейшество българския патриарх Максим Български, новите български светци, избити през 1876 г. в църквата в Батак са канонизирани и от Българската православна църква.



Константин Егорович Маковский - Болгарские мученицы (1877)

Искри сред мрака

инок Евтимий 

Посвещава се на 130-тата годишнина от мъченическия подвиг на Баташките новомъченици и на всички православни българи, пострадали от агаряните за своята Християнска Вяра в лето Господне 1876-то

В полята на българската история отколе са хвърлени семената на страданието — та нали „човек се ражда, за да страда, както искрите — за да летят нагоре“ (1). И библейската история ясно показва, че подир отдалечаването от Бога следва страданието — за да не погине Божият народ в мрака на богозабвението. Преди шест века над българското царство пада мрак. Рухват крепост подир крепост, земята се изпълва с огън, дим и вопли. Народът ни попада под чуждоверско иго. За да си спомни своята света Вяра и своя небесен Отец; за да принесе плодове, достойни за покаяние; и за да обсипят небосвода на Вселенската Църква нови сияйни звезди — новомъчениците български. Звънват веригите — и из мрака блясват искри! Рукват сълзите — и светло става в отрудените и обременени християнски души! Подирват заблудените чеда светоотеческия път на правдата — и трите синджира роби стават върволици от Христови раби, завръщащи се в своята истинска Родина. Проточват се дълги векове на изпитни за Божиите избраници „както злато се изпитва чрез огън“ (2) — векове, през които „крехките клони ще се пречупят“ (3), но силните в Бога ще бъдат грижливо чистени от Лозаря, та да принасят повече плод (4). Защото „ Всяко наказание изпърво не се показва да е за радост, а за скръб; но отпосле на обучените чрез него то принася мирен плод на праведност“ (5).
Една древна пословица казва, че преди зазоряване тъмнината е най-гъста. И наистина, годината 1876-та в българската история е наглед една от най-мрачните — изпълнена с кърви, страдания и ужаси. Защо? „Кога узрее плодът“ Земеделецът „незабавно изпраща сърп, защото е настанала жетва“ (6). „В последно време в съседна България е започнало християнско гонение, което по думите на наш архипастир ни пренася във времената на древните християнски мъченици“ — пише един руски вестник за съдбоносната 1876 година. Стотици български градове и села са удавени в мъки и кръв. Хиляди мъже са избити, десетки хиляди старци, жени, моми и деца са изклани, изгорени или отведени в робски плен. Мнозина от тях са насила потурчени, но немалко са предпочели смъртта пред исляма. В обителите се посичат монаси и монахини, по пътищата се изтребват невинни деца само защото са се прекръстили по православному, обезчестени девойки се изгарят живи, неродените младенци се изтръгват из майчината утроба, а родените се разсичат на половина или ги набучват на ятаган — изсред живите се изкореняват ония, чиято българска вяра остава неизкоренима.

Иван Мърквичка
Мъченици, от цикъла "Под игото", към 1906

Всред плеядата от страдалци за вяра и род от 1876 г. едно съзвездие ярко сияе и до ден-днешен над българската земя: Батак — име и свидно, и незабравимо за всяка християнска българска душа! Историята на Баташкото клане трае само няколко дни. В нощта срещу 1 май 1876 г. (ст. ст.) като ново слънце лумва Батак в пожарите на башибозушкото отмъщение, за да озарява насетне с мъченичеството си християнската ни история навеки.
Баташката голгота начева от долния край на селото — от мъчениците в Богдановата къща. Обезоръжени с измама, дръзките преди батачани сега се превръщат в обречени на заколение Христови агънца. Отървават живота си само децата, които на въпроса приемат ли турската вяра начаса се съгласяват. Мъчителите свалят от гърба на всички и последната риза, за да полетят душите на мъчениците към небето необременени от нищо земно. И, по Божия милост, в мига преди смъртта им, в душите на тези доскоро плачещи и пищящи страдалци слиза небесен мир и твърда решимост да умрат верни на Христа. Един подир друг отиват те на приготвените дръвници. С мълчание. Някои сами притискат шия о дръвника, та ударът да отдели душите им по-скоро от плътта. Някои майки турят децата си на заколение пред себе си, за да се уверят, че няма да попаднат в мюсюлмански дом и да изгубят и вярата, и душата си. Когато миг преди смъртта се опитват да ги изнасилят, баташките моми се съпротивяват като лъвици, за да опазят девствената си чистота до сетен дъх. И биват насичани на късове. Отстрани на дръвниците се издигат планини от потънали в кръв мъченишки тела, а отделно от тях по-малки планини с главите им — с очи, отправени към небето.
Кланетата и убийствата продължават из баташките улици. Неколцина се спасяват с бягство. Малцина, много малко — с приемане на исляма. Какво са питаели в душите си тези мъченици преди смъртта си ни показва следният трогателен случай:
Когато младият батачанин Ангел Чаушов, като излязъл от черковния двор, след хиляди премеждия, под покровителството на един помак успял да стигне до височината „Св. Атанас“, той заварил там Исмаил-ходжа от Ракитово — един благороден мюсюлманин от българско потекло — да се кланя и моли на Аллаха да прости греховете на неговите едноверци, които в това време колели батачани. Виждайки момъка, ходжата заплакал, прегърнал го и го запитал, къде са домашните му. Щом узнал, че те навярно са заклани или ще бъдат заклани, той веднага турил чалмата си на главата на Ангела, облякъл го със своята ачма долама (7) , дал му пушката си и го повел да ги търсят. По пътя той спасил честта на една батачанка. В селото те успели да намерят едного от братята и една от сестрите на Ангела. Ходжата им предложил да вървят с него и ги уверил, че няма да ги потурчи, но те не вярвали и казали, че предпочитат да умрат християни, и възмутени от това, че брат им уж станал турчин, избягали и после били убити.

 Иван Мърквичка
Ноктюрно на ужаса от цикъла "Под игото", 1897
Наред с паството си полагат за Христа души и двамата баташки свещеници, като особено жестоко бива мъчен от мюсюлманите поп Нейчо — пред очите му обезглавяват една след друга седемте му дъщери и все го питат: „Чалма или брадва?“ Свещеномъченикът отговаря с мълчание. Когато и последното му чедо е умъртвено, мъчителите изскубват брадата му, изтръгват зъбите му, избождат очите му, отрязват ушите му и подир смъртта му го насичат на парчета. Това става в училищната сграда, която скоро след това лумва и там изгарят живи, сврени под дюшемето, около двеста мъченици.

Най-покъртително е мъченичеството на селския старейшина, дядо Трендафил Керелов. На едно от възвишенията край село Батак този великомъченик претърпял мъките на древните Христови страдалци, бидейки набит на кол. Неговата снаха Босилка, която с очите си видяла страданията на дядо Трендафил, разказва: „съблякоха му дрехите, извадиха му очите и зъбите и го набиха на кола бавно, докато той излезе през устата му. След това те го опекоха на огъня още жив.“

И до днес насред Батак непоклатимо стои „калето“ на Вярата — Баташката черква „Света Неделя“. Основите на тоя храм днес се покоят върху мъченически мощи, а самият той е сякаш кораб, закотвен всред море от мъченическа кръв. В двора на тая черква — едно от най-светите места в България — трябва да пристъпваме с велико благоговение: нозете ни се докосват до земя, осветена от кръвта и костите на хиляди Христови мъченици!
Отначало башибозукът прониква в двора на черквата, дотогава пазен от „калето“ — тъй наричали батачани високата и яка черковна ограда. Сечта тук е ужасна: с писъците и воплите на осъдените се смесват зверските ревове на убийците им, във въздуха хриптят сетните издихания на недокланите, хрущят костите, натрошавани от ятагани и секири, чува се разсичането на човешки тела. И тук, подобно на клането в Богдановата къща, башибозукът слага ред, за да ограби и последните дрехи от гърба на мъчениците. Поставят се дръвници. Приелите исляма се отвеждат настрана, непокорните мигом се посичат. А залостилите се в черквата мъченици състрадават на своите събратя и в страшен трепет очакват своя край.
Затворените в Божия храм батачани трябвало да търпят непоносим задух и тъпкане, тъй като вътре се били скрили 4-5 пъти повече люде, отколкото можела да вмести черквата свободно. Затова там загиват много дечица и по-крехките телом християни; дори силните сред тях са премалели от тридневен глад, а задухът разпалва у тях такава жажда, че някои почват да квасят попуканите си устни с кръвта на убитите, а други — със светия елей от кандилата. В северозападната страна, в притвора, многострадалните майки се залавят със сетни сили да копаят кладенец, за да напоят дечицата си, но и на два метра дълбочина вода не се показва. Някои майки турят в устата на рожбите си пясък, за да облекчат нетърпимата им жажда. А в това време от прозорците долитали башибозушките куршуми и покосявали по няколко души наведнъж. Не след дълго оттам хвърлили и няколко кошера с раздразнени пчели, та още повече да подлютят предсмъртната мъка на заключениците. Сетне взели да хвърлят вътре и запалени парцали и слама, докле някои от християните не издържали и вдигнали мандалото на портите.
Изнурени докрай след тридневно стоене прави без сън, измъчени от глад и жажда, страдалците са изведени от черквата в двора. Те вдишват глътка въздух и започва ново клане. И пак след воплите и плачовете тук се възцарява дълбока тишина, в която една подир друга за небето се раждат обновени чрез страховитите страдания души на новомъчениците. Когато башибозукът вижда с каква кротост отиват обречените на заколение Христови агънца към дръвника, той започва да им отнема и ризите от гърба, та да не се порази от шуртящата кръв новата му плячка. Много бременни жени са разпаряни живи, а неродените на земята младенци се раждат не на одъра, на върху остриета на щикове и ятагани, и като светли искри хвръкват към Слънцето на правдата Христос .


Най-ранната снимка на храма след Априлското въстание, фотограф Д. Кавра, 1878 г. 

Най-сетне, на 4 май предводителят на башибозуците Ахмед-ага от с. Барутино издава заповед клането да се прекрати. Той се колебае, как да постъпи с оцелелите. Изпраща срочно питане до Татарпазарджишките бейове и получава отговор: „да се изсуши гяурският корен“! Начева се ново клане, ала сега жените отчасти са пощадени и неколцина мъже се спасяват, навличайки женски дрехи. Но и тук с измама се откриват и завеждат настрана около триста мъже, които едвам сега разбират какво ги чака. Турят дръвник върху дървения мост срещу опожареното училище. Свиват се на куп обречените, някои издават изпълнени с болка, прилични на молба вопли. Прекръстват се неколцина, които помнят още себе си и сетне прекланят глави тихо и спокойно пред смъртта. Кръвта руква като река и Старата река потича кървава… Тъй биват изклани нови триста баташки мъченици — пред очите на своите майки, съпруги и сестри. За да не бъдат потурчени или убити децата им при това клане, някои майки ги хвърлят в реката. Върху оцелелите батачанки се нахвърлят, със скотски намерения, башибозуците. И отново за небето се раждат нови девойки и майки — мъченици.
Накрая, подир всички кланета, върху едно дърво в черковния двор се покатерва един от ходжите и над хилядите мъченически тела възвестява, че няма друг бог освен Аллах и че Мохамед е негов пророк. Друг ходжа пък се качва въз куп дъски на възвишението „Беглишки хармани“ край селото и оттам заявява на оцелелите християни, че гяурското вече се е свършило, че по всичката земя не е останал жив гяурин и че на мястото на Батак ще бъде посят ечемик за конете на правоверните.

Напразна надежда! От викащата към Бога кръв на мъчениците израсна не ечемик за помашките коне, а златната пшеница на освободеното от тежкото робство наше отечество.



източник:
http://bg.wikipedia.org
Искри сред мрака

Няма коментари:

Публикуване на коментар