Неделя на Блудния син

 

"И стана, та отиде при баща си. И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува.

А синът му рече: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син.

А бащата рече на слугите си: изнесете най-хубавата премяна и го облечете, и дайте пръстен на ръката му и обуща на нозете; па докарайте и заколете угоеното теле: нека ядем и се веселим,

защото тоя мой син мъртъв беше и оживя, изгубен беше и се намери. И взеха да се веселят" (Лук.15:20-24).

Покаянието - това е правият и истински път към спасението, а не праведността

Всички ние познаваме драмата на блудния син. Познаваме онази така отдалечена от Бога страна на духовен мрак, познаваме теготата на безцелния живот, познаваме усещането за празнота в душите си ­ празнота, която с нищо не може да се запълни, духовен глад, който никоя земна храна не може да засити...

Познато ни е и това идване в себе си, когато за първи път сме открили християнската същност на душата си и сме взели преломното решение да се върнем при Бога и да заживеем в Неговия нравствен порядък, под покрива на Неговата любов, по законите на Неговата добра воля.

Позната ни е и отческата прегръдка, когато, обличайки ни в блестящите одежди на кръщението, Църквата ни обкичва с даровете на Светия Дух, обува нозете ни в истината и ни повежда към дома на Отца ни.

Но веднъж станали християни, веднъж влезли в Църквата, чийто Домовладетел е Сам Бог, оставаме ли неотменно в Бащиния си дом?

Да си припомним времето от последната си изповед и причастяване с Тайните Христови. Отделихме се от Божията трапеза облечени в най-чистите дрехи на покаянието, наситени с Христа. А после решихме, че заслужаваме след тези изнурителни усилия на пост и покаяние “да се поотпуснем малко”. И постепенно затънахме пак в дребните си радости и грижите мизерни, оплетохме се в душепагубни общения, пропиляхме първо благодатните си дарове, а после, лишени от укрепващата им сила, загубихме и естествените си нравствени богатства.

И ето ни пак дошли в себе си, пак тръгнали да търсим прошка за своето безразсъдство... Бог пак ще ни посрещне със Своята любов, пак милостиво ще се приближи към нас и ще ни покани на Своята трапеза, щастлив от поредното ни възкръсване за духовен живот, успокоен от поредното ни завръщане в Бащиния ни дом.

Ние знаем колко милостив и безкрайно търпелив към грешника е Бог и без страх правим своите редовни забежки в греховния свят и разпиляваме там всичко, което сме придобили. Забравяме какво значи страх Божи, защото помним, че Бог е милостив, че Бог е Любов. Но точно тази безгранична Божия любов би трябвало да ни внушава страх Божи, страх да не огорчим Единствения, Който ни обича безусловно, страх да не нараним с безсърдечието си Онзи, Който пое толкова страдания и умря за нас на кръста.

Ето, разпознахме се в образа на Блудния син, но ако се вгледаме по-дълбоко в себе си, няма ли да открием и черти от лика на големия брат, когато, спазвайки привидно благочестие, придържайки се външно към Закона на любовта, вътрешно си оставаме чужди на Христовата любов; разкъсвани от завист към своите ближни, когато Бог е почел други с красота, ум и богатство, считайки, че всичко това по право принадлежи на нас заради мнимите ни заслуги; разкъсвани от злоба към своите ближни, забравяйки, че имаме един Небесен Отец и че всички сме братя помежду си. Защото гордостта ни не ни позволява да се родеем с онези, които дълбоко в себе си презираме и считаме недостойни за нашето или Божието внимание.

Ако подражавахме на Блудния син в падението му, нека го последваме и в изправлението му. Господ е близо. Той чака само да кажем: “Ще отида...” И преди ние да се доближим до Него, Той ще ни срещне и ще ни обгърне в отеческите обятия на Своята любов. Който е имал нещастието да падне, нека побърза да стане. Да не се свеним от калта и прахта по дрехите си. Бог ще ни приеме и така, и ще ни облече в белоснежните одежди на покаянието. Нека не се свеним и от изпосталелите си от духовен глад души. Бог ще ни приведе към светата Си трапеза и ще ни засити с неизказаната Си благост. Амин.

Свещ. Йоан Карамихалев
Църковен Вестник
брой 4 за 2004 година

източник: http://www.pravoslavieto.com