вторник, 6 март 2012 г.
Салата с авокадо и мариновани сушени домати
Продукти:
1 голяма зелена салатка
1 връзка зелен лук
1 авокадо
1/2 ч.ч. мариновани сушени домати
1/2 ч.ч. маслини
3 с.л. зехтин (от доматите)
1/2 с.л. лимонов сок
1/2 ч.л. сол
1 ч.л. горчица
щипка черен пипер
1. Измийте и почистете салатката и лука. Подсушете ги. Нарежете лука на ситно, а салатката накъсайте на малки парченца.
2. Почистете авокадото от костилката и кората и го нарежете на кубчета.
3. Разбъркайте добре зехтина (аз ползвам този, в който са се мариновали доматите), лимоновия сок, солта, черния пипер и горчицата.
4. Смесете зеленчуците, добавете доматите на парченца, авокадото, маслините и залейте с дресинга. Объркайте добре салатата и я поднесете.
неделя, 4 март 2012 г.
Неделя на Православието, първа от Великия пост
На другия ден Иисус поиска да отиде в Галилея, и намира Филипа и му казва: върви след Мене. А Филип беше от Витсаида, от града Андреев и Петров.
Филип намира Натанаила и му казва: намерихме Иисуса, сина Иосифов, от Назарет, за Когото писа Моисей в Закона, и говориха пророците. А Натанаил му рече: от Назарет може ли да излезе нещо добро? Филип му казва: дойди и виж.
Иисус видя Натанаила да отива към Него и казва: ето истински израилтянин, у когото няма лукавство. Натанаил Му казва: отде ме познаваш? Иисус отговори и му рече: преди Филип да те повика, когато ти беше под смоковницата, видях те. Натанаил Му отговори: Рави! Ти си Син Божий, Ти си Царят Израилев.
Иисус му отговори и рече: ти вярваш, понеже ти казах: видях те под смоковницата; по-големи неща от това ще видиш. И казва му: истина, истина ви говоря: отсега ще виждате небето отворено, и Ангелите Божии да възлизат и слизат над Сина Човечески. (Иоан 1:43-51)
Отминаващият двадесети век беше век на опитното знание, на фактите, на практическия разум. Категории, които не промениха живота на човечеството по посока на доброто. Обратно, днес повече от всякога господстват неправдата и насилието, разделението и противопоставянето. Груби материални интереси диктуват всичко и мотивират отношенията между хора и държави.
В подобен свят се роди Спасителят Иисус Христос, за да възвести "Благоприятната Господня година", т.е. времето на духа, приоритетите на благодатното Небесно Царство пред относителните земни блага. Чрез проповедта Си Той направи достояние на всички Откровеното Учение, а с живота и делата Си и най-вече с Голготската си Жертва доказа, че това Учение не е човешка доктрина, а свръхестествено Благовестие и Божие изпълнение.
Христовото учение и спасителните благодатни дарове не биха станали съизмерими на целия свят до неговия свършек и не биха достигнали до всички човеци през всички времена, ако не бяха онези свети мъже, наречени апостоли, с които Господ основа Своята Църква и които първи възвестиха Евангелската истина за Изкуплението на човечеството чрез скъпоценната кръв на Божия Агнец Иисус Христос (вж. Иоан 1:43-51).
Току-що прочетеното евангелие от св. Иоан Богослов ни разказва за повикването на първите Христови ученици. На Неговия призив "Вървете след Мене!" те всички изоставиха занятие, имущество, близки и Го последваха. Какво беше това въздействие върху тях? Каква беше тази сила, която в миг обезсмисли всичко от живота им дотук и те без колебание тръгнаха след Него, за да станат ловци на човеци!? Обикновените, с нищо неизвестни дотогава рибари, митари носеха в сърцата си трепета на очакването, копнежа по срещата с Обещания от Бога Месия и чудото на вярата в Него.
Три години апостолите бяха със своя Божествен Учител. Те чуха всичките Му слова, видяха всичките Му чудеса. И като истински свидетели Той ги изпрати да бъдат учители на народите и да проповядват по цял свят "Евангелието на Божията благодат". Това беше най-висшето звание, най-високото служение и най-отговорната мисия, която Господ Иисус Христос възложи и повери на човеци.
Гонени, преследвани, бити с камъни, лишени от всичко, онеправдани и скърбящи, апостолите извършиха чудеса: затулиха уста на лъвове, угасиха огнени стихии, притъпиха мечове, освободиха народи от робство, победиха царства. Те обърнаха света от мрака към светлината, вградили примера и живота си в делото за обновяването и облагородяването на човечеството. В основата на този подвиг беше отново вярата в Единия, Истинския Бог.
А днешната неделя, първа от Великия пост, светата Църква нарича Православна, защото в нея се възпоменава победата, която апостолската света вяра удържа през първите три века над външни врагове езичници-гонители, а през четвърти, пети, шести, седми и осми цели пет века, над вътрешни врагове еретици, които застрашаваха да изопачат Христовото учение, и разколници, които се домогваха да разделят Църквата, да я отслабят и унищожат.
Неделята е Православна, защото на този ден Църквата почита и паметта на всички борци за тържеството на Православието.
Този празник е учреден в 842 година, след окончателната победа над еретиците-иконоборци на Седмия вселенски събор през 787 година в град Никея и на Цариградския поместен събор през 840 г.
"Православието е носител на Христовата истина. В него е запазено Христовото учение чисто и непроменено, така както е предадено от Спасителя и от Неговите апостоли, независимо от вековните борби против него."
За нас, българите, Православната вяра е Откровение, Завет и Съдба! Това е вярата, на която дължим нашата писменост и просвета, която ни съхрани като народ през вековете на османско и фанариотско робство, от чиито духовни глъбини се разнесе гласът на св. Иван Рилски, на св. Патриарх Евтимий, будителния зов на преподобни Паисий Хилендарски, за която Паисий Пловдивски, Авксентий Велешки, Иларион Макариополски понесоха страдание и заточение, а св. Николай Софийски, св. Георги Софийски, св. Дамаскин, св. Злата Мъгленска и много други пострадаха мъченически.
Историческата заслуга на Православието за запазване единството на българския народ, на неговата самобитност, дух и култура, въпреки всички козни на политически и верски врагове, е абсолютна по значение и неопровержима като факт.
Митрополит Климент Търновски (Васил Друмев), участник в Легията на Раковски, създател на българската художествена повест и драма, един от основателите на Българската академия на науките, пръв председател на Българския червен кръст, член на Учредителното, на Първото Велико и на ред обикновени народни събрания, министър на народното просвещение, министър-председател на България в своето забележително слово, произнесено на 14 февруари 1893 г. деня на Православна неделя, казва:
"Няма по-голямо зло, което би могло да се нанесе на народа ни от това да не пазим и да не зачитаме вярата му... Трябва да знаем, че всеки, който посяга у нас на Православието, той посяга на самото съществуване на народа. Който и да е той, макар и с най-високо положение... и да го считат хората за най-голям доброжелател народен, за най-голям патриот, но посяга ли на народната вяра Православието, подритва ли и не зачита ли това свещено достояние, оставено нам от деди и прадеди, като безценен залог на честито и трайно народно съществувание, той не е и не може да бъде приятел на народа си, защото подкопава единствената му най-яка и незиблема основа на съществуването и преуспяването му; той му е враг и жесток враг."
От Покръстването до днес българският народ има само Православната си вяра и нейната институция светата Българска православна църква, непроменени, като Божие Откровение, завет на бащите, морална опора и крепост на духа.
Това ни дава основание и ни задължава да пазим и сега Православната си вяра и Православната си Църква национални светини.
Ще бъде нещастие, ако не разбираме тяхното значение за това, което те са били, което са и могат да бъдат за народа ни и неговото бъдеще.
"Има Православие у нас, има български народ; няма Православие, няма български народ" звучи предупредително и днес заветът на митрополит Климент Търновски (Васил Друмев).
Николай Хаджиев
Църковен вестник
брой 5 от 22 март 1998 година
източник:
http://www.pravoslavieto.com
Филип намира Натанаила и му казва: намерихме Иисуса, сина Иосифов, от Назарет, за Когото писа Моисей в Закона, и говориха пророците. А Натанаил му рече: от Назарет може ли да излезе нещо добро? Филип му казва: дойди и виж.
Иисус видя Натанаила да отива към Него и казва: ето истински израилтянин, у когото няма лукавство. Натанаил Му казва: отде ме познаваш? Иисус отговори и му рече: преди Филип да те повика, когато ти беше под смоковницата, видях те. Натанаил Му отговори: Рави! Ти си Син Божий, Ти си Царят Израилев.
Иисус му отговори и рече: ти вярваш, понеже ти казах: видях те под смоковницата; по-големи неща от това ще видиш. И казва му: истина, истина ви говоря: отсега ще виждате небето отворено, и Ангелите Божии да възлизат и слизат над Сина Човечески. (Иоан 1:43-51)
Отминаващият двадесети век беше век на опитното знание, на фактите, на практическия разум. Категории, които не промениха живота на човечеството по посока на доброто. Обратно, днес повече от всякога господстват неправдата и насилието, разделението и противопоставянето. Груби материални интереси диктуват всичко и мотивират отношенията между хора и държави.
В подобен свят се роди Спасителят Иисус Христос, за да възвести "Благоприятната Господня година", т.е. времето на духа, приоритетите на благодатното Небесно Царство пред относителните земни блага. Чрез проповедта Си Той направи достояние на всички Откровеното Учение, а с живота и делата Си и най-вече с Голготската си Жертва доказа, че това Учение не е човешка доктрина, а свръхестествено Благовестие и Божие изпълнение.
Христовото учение и спасителните благодатни дарове не биха станали съизмерими на целия свят до неговия свършек и не биха достигнали до всички човеци през всички времена, ако не бяха онези свети мъже, наречени апостоли, с които Господ основа Своята Църква и които първи възвестиха Евангелската истина за Изкуплението на човечеството чрез скъпоценната кръв на Божия Агнец Иисус Христос (вж. Иоан 1:43-51).
Току-що прочетеното евангелие от св. Иоан Богослов ни разказва за повикването на първите Христови ученици. На Неговия призив "Вървете след Мене!" те всички изоставиха занятие, имущество, близки и Го последваха. Какво беше това въздействие върху тях? Каква беше тази сила, която в миг обезсмисли всичко от живота им дотук и те без колебание тръгнаха след Него, за да станат ловци на човеци!? Обикновените, с нищо неизвестни дотогава рибари, митари носеха в сърцата си трепета на очакването, копнежа по срещата с Обещания от Бога Месия и чудото на вярата в Него.
Три години апостолите бяха със своя Божествен Учител. Те чуха всичките Му слова, видяха всичките Му чудеса. И като истински свидетели Той ги изпрати да бъдат учители на народите и да проповядват по цял свят "Евангелието на Божията благодат". Това беше най-висшето звание, най-високото служение и най-отговорната мисия, която Господ Иисус Христос възложи и повери на човеци.
Гонени, преследвани, бити с камъни, лишени от всичко, онеправдани и скърбящи, апостолите извършиха чудеса: затулиха уста на лъвове, угасиха огнени стихии, притъпиха мечове, освободиха народи от робство, победиха царства. Те обърнаха света от мрака към светлината, вградили примера и живота си в делото за обновяването и облагородяването на човечеството. В основата на този подвиг беше отново вярата в Единия, Истинския Бог.
А днешната неделя, първа от Великия пост, светата Църква нарича Православна, защото в нея се възпоменава победата, която апостолската света вяра удържа през първите три века над външни врагове езичници-гонители, а през четвърти, пети, шести, седми и осми цели пет века, над вътрешни врагове еретици, които застрашаваха да изопачат Христовото учение, и разколници, които се домогваха да разделят Църквата, да я отслабят и унищожат.
Неделята е Православна, защото на този ден Църквата почита и паметта на всички борци за тържеството на Православието.
Този празник е учреден в 842 година, след окончателната победа над еретиците-иконоборци на Седмия вселенски събор през 787 година в град Никея и на Цариградския поместен събор през 840 г.
"Православието е носител на Христовата истина. В него е запазено Христовото учение чисто и непроменено, така както е предадено от Спасителя и от Неговите апостоли, независимо от вековните борби против него."
За нас, българите, Православната вяра е Откровение, Завет и Съдба! Това е вярата, на която дължим нашата писменост и просвета, която ни съхрани като народ през вековете на османско и фанариотско робство, от чиито духовни глъбини се разнесе гласът на св. Иван Рилски, на св. Патриарх Евтимий, будителния зов на преподобни Паисий Хилендарски, за която Паисий Пловдивски, Авксентий Велешки, Иларион Макариополски понесоха страдание и заточение, а св. Николай Софийски, св. Георги Софийски, св. Дамаскин, св. Злата Мъгленска и много други пострадаха мъченически.
Историческата заслуга на Православието за запазване единството на българския народ, на неговата самобитност, дух и култура, въпреки всички козни на политически и верски врагове, е абсолютна по значение и неопровержима като факт.
Митрополит Климент Търновски (Васил Друмев), участник в Легията на Раковски, създател на българската художествена повест и драма, един от основателите на Българската академия на науките, пръв председател на Българския червен кръст, член на Учредителното, на Първото Велико и на ред обикновени народни събрания, министър на народното просвещение, министър-председател на България в своето забележително слово, произнесено на 14 февруари 1893 г. деня на Православна неделя, казва:
"Няма по-голямо зло, което би могло да се нанесе на народа ни от това да не пазим и да не зачитаме вярата му... Трябва да знаем, че всеки, който посяга у нас на Православието, той посяга на самото съществуване на народа. Който и да е той, макар и с най-високо положение... и да го считат хората за най-голям доброжелател народен, за най-голям патриот, но посяга ли на народната вяра Православието, подритва ли и не зачита ли това свещено достояние, оставено нам от деди и прадеди, като безценен залог на честито и трайно народно съществувание, той не е и не може да бъде приятел на народа си, защото подкопава единствената му най-яка и незиблема основа на съществуването и преуспяването му; той му е враг и жесток враг."
От Покръстването до днес българският народ има само Православната си вяра и нейната институция светата Българска православна църква, непроменени, като Божие Откровение, завет на бащите, морална опора и крепост на духа.
Това ни дава основание и ни задължава да пазим и сега Православната си вяра и Православната си Църква национални светини.
Ще бъде нещастие, ако не разбираме тяхното значение за това, което те са били, което са и могат да бъдат за народа ни и неговото бъдеще.
"Има Православие у нас, има български народ; няма Православие, няма български народ" звучи предупредително и днес заветът на митрополит Климент Търновски (Васил Друмев).
Николай Хаджиев
Църковен вестник
брой 5 от 22 март 1998 година
източник:
http://www.pravoslavieto.com
04 март - Св. преподобни Герасим Йордански
Преподобни Герасим, родом от Ливия, от млади години се посветил на служение Богу и като оставил света, се оттеглил в Тиваидската пустиня. След като проживял там много години, той посетил Йерусалим и най-после се заселил близо до р. Йордан. Около него се събрали много подвижници и по такъв начин се създала голяма обител.
В това време (V век) Евтихиевата ерес смущавала Църквата. Мнозина отхвърляли определението на Халкидонския събор (451 г.) и се присъединявали към лъжеучението. За разпространението на ереста силно съдействувал един монах, човек умен и хитър, на име Теодосий. Като дошъл в Йерусалим, той обърнал към лъжеучението царица Евдокия, съпруга на Теодосий Млади, и чрез своите хитрини възбудил цялото духовенство против йерусалимския патриарх Ювеналий, който бил свален, и хитрият Теодосий заел неговото място. Неговото пакостно красноречие увлякло за известно време и Герасима. Но Герасим не останал дълго време в това заблуждение, понеже искрено обичал истината и ревностно я търсел. Той се обърнал за съвет към преподобни Евтимий Велики и поученията на тоя свят мъж благотворно подействували на Герасима. Той отхвърлил ереста и, каейки се за временното си заблуждение, започнал да служи Богу с още по-голямо усърдие.
Герасим установил в своята обител най-строг начин на живот и сам давал на братята пример на съвършено безкористие и строга въздържаност. Пет дни през седмицата братята прекарвали в усамотение, всеки в своята килия, отдадени на труд и молитва и не вкусвали нищо, освен малко хляб, фурми и вода. В събота всички се събирали в църква за отслужване на божествена литургия и за причащаване със светите Тайни; след това обядвали на обща трапеза. В неделя след литургията всеки пак се връщал в своята килия, като взимал със себе си храна за всичкото време и финикови клончета – да плете кошници. С продажбата на тия кошници се издържал манастирът.Но сами братята нямали никаква собственост, освен една дреха, рогозка, на коята спели, и стомна за вода. През светата Четиридесетница преподобни Герасим обикновено оставял манастира, за да може в усамотение напълно да се предаде на духовен живот. Той се оттеглял в пустинята само с един ученик. Веднъж, когато прекарвал в пустинята, чудесно видение му възвестило за смъртта на преподобни Евтимий. Той видял хорове ангели, които носели в небесата душата на светия старец, и побързал да отиде в манастира на св. Евтимий, за да присъствува на неговото погребение.
Разказват, че св. Герасим със своята светост привличал към себе си в пустинята и дивите зверове. Веднъж срещнал ранен лъв, превързал му раната и оттогоза навсякъде лъвът вързял подир него и му служил като домашно животно А когато преподобният умрял, лъвът дълго време тъгувал и най-после умрял на гроба му.
Преподобни Герасим починал в дълбока старост в 475 година.
© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
На този ден имен ден празнуват: Герасим, Герасимка
източник:
http://www.pravoslavieto.com
http://www.imen-den.net
14 септември - Всемирно въздвижение на Светия и Животворящ Кръст Господен (Кръстовден)
На този голям празник Църквата приканва вярващите да отдадат благовейно поклонение на самия Животворящ Кръст, на Който Спасителят понесе страдания заради нашето спасение; на Кръста като оръдие на Христовата победа над греха и смъртта.
По древен обичай на тоя ден се прави водосвет и свещениците ръсят по домовете за благословение със св. Кръст.
На Кръстовден се спазва строг пост.
Според църковното предание след разпятието на Христа, по тогавашен обичай, оръжието за наказание от тоя вид - кръстното дърво, се заривало в земята на самото място, дето е изпълнена присъдата. Така на Голгота бил заринат кръстът на Христа и кръстовете на разпнатите с Него двама разбойници.
След време на Голгота по заповед на император Адриан построили езически храм и мястото на разпятието било заличено.
През 312 г. Константин Велики потеглил с войските си към Рим, за да спаси столицата от властта на тиранина Максентий. Силите на императора били по-малобройни и затова той поискал подкрепа от Бога. Привечер, когато слънцето залязвало, Константин видял на небето сияен кръст с надпис под него "С това ще победиш". Вечерта сам Господ се явил в съня на императора и му заповядал да направи знаме, подобно на кръста, и да начертае кръстове по шлемовете и щитовете на войниците си. Със силата на кръста Константин Велики успял да победи войските на тиранина и влязъл тържествено в Рим.
Няколко години по-късно, през 326 година царица Елена, майка на Константин Велики, посетила светите места в Палестина и пожелала да открие светия кръст Господен. По указание на един стар евреин почнали да копаят и открили трите кръста в 326 година.
Частица от този животворящ кръст Елена изпраща на сина си в Константинопол, а самият кръст е положен в главната Йерусалимска църква.
След време над пещерата на гроба Господен построяват храм, който съществува и до днес. Той е осветен тържествено на 14 септември 335 г. На този ден се събират хиляди поклонници. За да могат всички да видят Светия кръст, епископът го повдига или го "въздвижва" над главите на присъстващите. От това "въздвижение" получава своето име и празникът.
Народни вярвания : този ден се свързва с края на лятото и началото на есента.Вярва се, че на Кръстовден деня и нощта се кръстосват – стават равни. Осветява се семето за посев и се започва гроздоберът. Притягат обръчите на бъчвите, в които ще се налива виното, стягат возника, с който ще се превозва гроздето, и чебъра, в който се мачка. Разбира се, плетат се и кошници за берачите — малки и големи. Затуй Кръстовден хората в някои селища наричат още „гроздоберник". Жените правят обреден хляб „кръсташка" и разчупвапки го над софрата, наричат „Кръстец кръст да боли, мене кръст да не боли!" Другите повтарят същото и вярват, че през годината никой няма да го боли кръста.
Започват есенните седенки и активният предбрачен сезон. В Тракия на тези седенки момците изпълняват обичая джамала.
Според запазено предание част от Светия Кръст бил заровен и в българската местност, наречена Кръстова гора. Масово религиозно събиране се случва веднъж годишно -в нощта на 13 срещу 14 септември (Кръстовден) в Кръстова гора. Хиляди вярващи се събират на хълма за нощната литургия в очакване на чудо. Бдението завършва с изгрева на слънцето, когато лъчите му докоснат върха на големия метален кръст.
На този ден имен ден празнуват: Кръстьо, Кръстина, Кръстил, Кръстила, Кръстилена, Кръстена, Кръстан, Кръстана, Къна, Кънчо, Ставри
Кръстовъздвижение - икона от XVII в. от Белово. Тревненска иконописна школа
източник: http://www.pravoslavieto.com
източник: http://www.pravoslavieto.com
По древен обичай на тоя ден се прави водосвет и свещениците ръсят по домовете за благословение със св. Кръст.
На Кръстовден се спазва строг пост.
Според църковното предание след разпятието на Христа, по тогавашен обичай, оръжието за наказание от тоя вид - кръстното дърво, се заривало в земята на самото място, дето е изпълнена присъдата. Така на Голгота бил заринат кръстът на Христа и кръстовете на разпнатите с Него двама разбойници.
След време на Голгота по заповед на император Адриан построили езически храм и мястото на разпятието било заличено.
През 312 г. Константин Велики потеглил с войските си към Рим, за да спаси столицата от властта на тиранина Максентий. Силите на императора били по-малобройни и затова той поискал подкрепа от Бога. Привечер, когато слънцето залязвало, Константин видял на небето сияен кръст с надпис под него "С това ще победиш". Вечерта сам Господ се явил в съня на императора и му заповядал да направи знаме, подобно на кръста, и да начертае кръстове по шлемовете и щитовете на войниците си. Със силата на кръста Константин Велики успял да победи войските на тиранина и влязъл тържествено в Рим.
Няколко години по-късно, през 326 година царица Елена, майка на Константин Велики, посетила светите места в Палестина и пожелала да открие светия кръст Господен. По указание на един стар евреин почнали да копаят и открили трите кръста в 326 година.
Частица от този животворящ кръст Елена изпраща на сина си в Константинопол, а самият кръст е положен в главната Йерусалимска църква.
След време над пещерата на гроба Господен построяват храм, който съществува и до днес. Той е осветен тържествено на 14 септември 335 г. На този ден се събират хиляди поклонници. За да могат всички да видят Светия кръст, епископът го повдига или го "въздвижва" над главите на присъстващите. От това "въздвижение" получава своето име и празникът.
Народни вярвания : този ден се свързва с края на лятото и началото на есента.Вярва се, че на Кръстовден деня и нощта се кръстосват – стават равни. Осветява се семето за посев и се започва гроздоберът. Притягат обръчите на бъчвите, в които ще се налива виното, стягат возника, с който ще се превозва гроздето, и чебъра, в който се мачка. Разбира се, плетат се и кошници за берачите — малки и големи. Затуй Кръстовден хората в някои селища наричат още „гроздоберник". Жените правят обреден хляб „кръсташка" и разчупвапки го над софрата, наричат „Кръстец кръст да боли, мене кръст да не боли!" Другите повтарят същото и вярват, че през годината никой няма да го боли кръста.
Започват есенните седенки и активният предбрачен сезон. В Тракия на тези седенки момците изпълняват обичая джамала.
Според запазено предание част от Светия Кръст бил заровен и в българската местност, наречена Кръстова гора. Масово религиозно събиране се случва веднъж годишно -в нощта на 13 срещу 14 септември (Кръстовден) в Кръстова гора. Хиляди вярващи се събират на хълма за нощната литургия в очакване на чудо. Бдението завършва с изгрева на слънцето, когато лъчите му докоснат върха на големия метален кръст.
На този ден имен ден празнуват: Кръстьо, Кръстина, Кръстил, Кръстила, Кръстилена, Кръстена, Кръстан, Кръстана, Къна, Кънчо, Ставри
събота, 3 март 2012 г.
03 март 1878 година - Освобождение на България от османско робство
На 19 февруари (3 март) 1878 г. е подписан Санстефанският мирен договор между Русия и Османската империя. С него се слага края на Руско-турската освободителна война 1877–1878.
Според договора се създава автономно, трибутарно българско княжество с християнско правителство и народна милиция. Окончателните граници на Княжеството трябвало да се определят от смесена руско-турска комисия, но предварително се уточнява, че територията на България ще обхваща земите от р. Дунав по новоустроената сръбска граница и оттам по западната граница на казите Враня и Куманово, по Кораб планина до Черни Дрин, откъдето границата се спуска на юг, включвайки Качаник, Тетово, Гостивар, Галичник, Дебър, Струга, Охрид, Охридското езеро, Корча, достигайки до пл. Грамос, след което върви на изток до устието на р. Вардар и оттам до Орфанския залив, като Костур и Воден остават в България, а Солун и Халкидическия п-в – в Турция. Оттук границата минава по брега на Егейско море до Булугьол, като Кавала остава в България, след което извива на север до Родопите и на изток до Мидия и Черно море, като Ксанти, Смолян, Кърджали, Лозенград, Люлебургаз и Малко Търново остават в България, а Одрин – в Турция.
За нас, българите, 3 март е ново начало. С него България възкръсва отново на картата на Европа. Нейното население наброява 4 800 000 души. Решен е проблемът с легитимността на българската държавност.
Българите винаги са празнували този празник. За първи път Трети март се чества през 1880 г. – две години след Освобождението - като Ден на възшествието на престола на император Александър Втори. От 1888 празникът започва да се чества като Ден на Освобождението на България от османско господство. Еднократно като национален празник денят е отбелязан през 1978 г. по повод на 100-годишнината от Освобождението. Десет години по-късно, през 1988, той става официален празник, а през 1990 г. с решение на парламента датата е обявена за национален празник на страната.
Опълченците на Шипка
Иван Вазов, 11 август 1877
Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.
О, Шипка!
Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: "Търчете! Тамо са раите!"
И ордите тръгват с викове сърдити,
и "Аллах!" гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
насипи налитат и падат, и мрът; -
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаян, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх –
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всичките нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: "Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!"
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва - гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
"България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!"
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба,
всяко нещо - удар, всяка душа - плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
"Грабайте телата!" - някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч...
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки...
Йоще миг - ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!
“Героичната защита на Шипка ,август 1877г.”,худ.П.Ковалевски.НВИМ
четвъртък, 1 март 2012 г.
1 март - Св. преподобна мъченица Евдокия
Веднъж един монах на име Герман, връщайки се в своя манастир от поклонение, спрял да нощува в сирийския град Илиопол. Познат християнин го приел и му дал една малка стая, в която монахът прекарал нощта. Преди да легне, той дълго се молил. След това, като си починал малко, той отново почнал с глас да се моли и да чете Св. Писание. Той чел за страшния съд Господен, за вечния радостен живот, който ще бъде награда за праведниците, за вечните мъки, очакващи грешниците, и често прекъсвал четенето си с въздишки, сълзи и молитва.
До стаята, където се молел монахът, само през една стена, живеела една жена, известна в целия град със своята красота, голямо богатство и грешен, лекомислен живот. Тя се именувала Евдокия. С бляскавата си красота тя пленявала младите момци, получавала от тях богати дарове и живеела в грях, разкош и веселие, без да се грижи за душата си, мислейки само за радостите на временния живот.
Като се събудила през нощта, тя чула четенето и молитвата на Герман. Думите му за страшния съд и за вечните мъки дълбоко я развълнували и изпълнили душата й с безпокойство и страх. Тя вече не могла да заспи и сутринта рано повикала при себе си инока.
- Моля те – казала му тя, - разкрий ми цялата истина! Тая нощ аз чух твоето четене и душата ми е пълна със скръб. Ако е истина, че вечни мъки са определени за грешниците, то кой може да се спаси?
- Нима ти никога не си чула за Христа и за страшния съд Господен? – запитал я Герман.
Герман обяснил на Евдокия, че Господ не се отвращава от богатите, но че богатите, като се привързват с цялото си сърце към своите съкровища, често забравят Бога и се отвръщат от Него и че това именно осъжда Господ: "Който честно е придобил богатство – прибавил той – и го употребява добре, като помни Бога и ближния, той не заслужава укор. Но който е придобил богаство чрез измама, кражба, грешни дела, несправедливост, и го употребява само за да угоди на себе си, такъв строго ще бъде осъден."
Тук Евдокия разказала на инока целия си живот и го молела да я научи, как да получи от Бога милост и живот вечен. "Аз доброволно бих дала всичкото си богатство, за да се изкупя от вечните мъки – повторила тя. – А ти, отче светий, моли своя Бог да приеме моето богаство, а на мене да даде вечен живот!"
- На Бога не е нужно твоето богатство – възразил инокът – и ти не можеш чрез него да се изкупиш. Раздай твоите съкровища на бедните. Това е угодно Богу! Но за де получиш милост от Него, ти трябва да се разкаеш за греховете си, да повярваш от все сърце, да измениш живота си и да се обновиш чрез светото кръщение.
Евдокия слушала с внимание думите на Германа. Той много й говорил за Божието милосърдие, за силата на покаянието, и я убедил да прати да извикат християнски свещеник, за да бъде покръстена от него. Учудил се свещеникът, когато видял кой иска това, понеже знаел, че Евдокия е голяма грешница. Тя паднала пред нозете му: "Направи ме християнка, защото се убедих, че ако не стана християнка, ще бъда предадена на вечни мъчения. Но кажи ми, отче светий, наистина ли небесните радости са по-големи от земните? Нали на земята има много прекрасни работи, много злато и скъпоценни камъни, различни радости и наслади. Нима на небето още повече ги има?"
- Докато ти не отвърнеш своя ум от съблазните на тоя свят – казал й свещеникът, - ти не можеш да помислиш за вечни блага. Забрави гордостта и веселието на земния живот, мисли за греховете си, моли Господа за прощение!
- Но, отче светий – казала грешницата, - ако аз се откажа от богатството и радостите на света, а небесни блага не получа, то положението ми няма ли да бъде най-окаяно? Мога ли да бъде уверена, че Бог ще ме приеме?
Свещеникът като видял, че в сърцето на Евдокия няма още вяра и любов към Бога, че то е само изпълнено със страх и земни помисли, не се съгласил да извърши св. Кръщение над нея, а я посъветвал да прекара седем дни в усамотение, пост и молитва. Той й обяснил главните истини на християнската вяра, говорил й за безграничното милосърдие на Бога, Който винаги е готов да приеме искрено каещите се.
– Постарай се да забравиш света – казвал й той, - не давай на ума ти да се разсейва, отгони страха и съмнението, за да не те отвърнат те от доброто начало. Насочи към Бога всичките си мисли и чувства и ти ще се убедиш в неизказаната милост Господня, защото в смирената молитва душата се примирява с Господа и божествената светлина й се явява. Снеми от себе си скъпоценните украшения, облечи се в прости дрехи; спомняй си за греховете си, моли Бога да ти помогне да се разкаеш и да започнеш нов живот и твърдо се уповавай на Него. Той е милосърден и благ; Той Сам отива да посрещне оня, който искрено желае да Го намери; Той се радава на покаянието на грешника.
Свещеникът си отишъл. Евдокия, като останала насаме с Герман, още много го разпитвала за живота на християните и за иночеството. След това и Герман си отишъл, като обещал на Евдокия да се моли за нея и да я посети пак след една седмица. Евдокия заповядала на слугите си да не пускат при нея никого през това време и се затворила в стаята си.
След седем дни Герман, съгласно обещанието си, дошъл при Евдокия. Тя била отслабнала и се изменила поради бдение и постоянна молитва. Но небесна радост сияела на бледото й лице и сърцето й било пълно с любов и упование. Господ Бог по своята неизказана благост укрепил нейната вяра чрез чудно видение, за което тя разказала на Герман.
- Мене изведнъж като че ли ме огря чудна светлина – казала тя – и ангел светъл и прекрасен, като ме взе за ръката, издигна ме от земята в небесния рай. Там хоровете на светите души ме посрещнаха радостно, като ме наричаха сестра. Но изведнъж страшният образ на дявола се показа във въздуха. Яростно скърцаше зъби и като се устреми към мене, стараеше се да ме изтръгне из ръцете на ангела. "Тая ли душа искаш да въведеш ти в небесните чертози? – викаше той. Тя е прекарала животе си в грях; тя е служила и угаждала на мене, тя е моя!" Ангелът ме защищаваше и веднага чух от небето думи: "На милосърдния Бог е угодно да дарува спасение на каещи се грешници. Нека тая душа извърши своя подвиг и Аз ще бъда с нея през всички дни на живота й." При тия думи дяволът изчезна и ангелът ме върна у дома и каза: "Голяма радост е на небесата, когато грешник се покайва, защото милосърдният небесен Отец не желае да загине човешката душа, създадена с пречистите Му ръце по Негов образ. И ангелите се радват, когато видят човешка душа, украсена с правда и добродетел". Като каза това, ангелът ме прекръсти и си отиде на небето.
Това чудесно видение изпълнило душата на Евдокия с пълна надежда в безпределната Божия милост. Всички нейни съмнения и колебания изчезнали и, изпълнена с пламенна любов към Бога, тя решила да посвети целия си живот на служене Богу. Тя приела св. Кръщение. След това по нейна заповед събрали и поставили пред нея всичкото й имущество: злато и сребро, скъпоценни съдове, дрехи, украсени със злато и драгоценни камъни, бисери и разкошни накити. Тя помолила християнския свещеник да употреби всички тия съкровища за полза на църквата и за подпомагане на бедните. Като свикала робите си, тя ги наградила с богати дарове, пуснала ги на свобода и им казала: "Аз ви освобождавам сега от кратковременното робство, а вие сами се постарайте да се освободите от вечното робство на дявола, като се обърнете към Господа. Той ще ви освободи съвършено, като ви направи Свои деца."
Като решила да започне нов живот според закона Господен, Евдокия помолила Герман да я отведе в една обител, където благочестиви жени служели Богу чрез непрестанна молитва, пост и трудове. Тя се поселила при тях и се молела дене и ноще, като оплаквала греховете си. Когато след известно време игуменката на манастира се поминала, Евдокия по общо желание на монахините била избрана на нейно място, защото със строгия си живот тя спечелила уважението на всички.
Между това в Илиопол твърде много жалеели за заминаването на Евдокия и скоро започнали преследване против нея. Те донесли, че всичкото богатство, събрано от нея в техния град, тя раздала на християните, които били считани за врагове на държавата. Повикали на съд Евдокия, но Бог й помогнал като й дал сила да прави чудеса, които убедили самия управител на страната, неговото семейство и множество народ в истината на християнската вяра.
Същото се случило, когато след няколко години новия управител я повикал на съд като християнка. През нощта срещу тоя ден Евдокия чула в съня си гласа на Господа: "Стой твърдо във вярата, Евдокия! Дошло е времето да изповядаш Моето име. Не бой се, Аз ще бъда с тебе във всички твои страдания!" Евдокия без страх изповядала вярата си пред управителя и била предадена на страшни мъчения. Тя ги понесла с непоколебима твърдост и след туй извършила чудеса, които обърнали управителя към Бога! Той паднал пред нозете на Евдокия, като се провикнал: "Направи и мене християнин, защото велик е Бог, Когото изповядваш!"
Оттогава Евдокия живеела спокойно в своята обител, обръщала мнозина в пътя на истинската вяра и достигнала дълбока старост. Когато римският император Адриан (117-138 г.) предприел гонение против християните, Евдокия била осъдена на смърт като разпространителка на християнската вяра. Тя била посечена с меч в 126 година.
© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
На този ден имен ден празнуват:(Евдокия е гръцко име и означава „добра воля”, „благоразположение”) Евдоки, Евдокия
източник:
http://www.pravoslavieto.com
Честита Баба Марта!
Баба Марта бързала,
мартеници вързала:
морави, зелени,
бели и червени.
Първом на гората
да листят листата.
И да дойдат всичките:
щъркелите, птичките,
първият певец,
Косер хубавец.
После на градините
да цъфтят гиргините
и латинки алени,
и божури шарени.
Ябълки да зреят,
круши да жълтеят.
А пък на дечицата
върза на ръчицата
мартеници чудни
със ресни червени,
да са ранобудни,
да растат засмени!
Йордан Стубел
Народни вярвания :Преди много, много години, от далечните Тибетски планини хан Исперих напуснал родния дом и тръгнал да дири плодородна земя за народа си прабългарски. Минал той много планини и реки, докато най-накрая спрял в земите на славяните, които го посрещнали радушно. Славянки с бели дрехи му носели бокали с напитки, а трапезите били отрупани с ястия - плодовете на тая благословена земя. Но на хана не му било весело, че тъгувал за своите близки - за майка си и сестра си Калинка. Седнал той на брега на голямата река и бисерни сълзи покапали по загорелите мъжки бузи, а взорът му се отправил молитвено към слънцето и боговете. и станало чудо. На рамото му кацнала бързокрила лястовичка. На нея Исперих разказал болката си. Лястовичката отлетяла към земите, откъдето дошли българите, и разказала с човешки глас на Калинка, че брат й има ново царство, че тъгува за нея и праща много здраве. Зарадвала се Калинка и решила да прати хабер на своя братец. Свила китка от Зеленило, усукала я с бял вълнен конец и възелчета за поздрав сторила - както българите словото пазели, та я пратила по лястовичката. Като мълния се понесло птичето и скоро кацнало на испериховото рамо. Но от дългия път крилцето му се протрило и алена кръв обагрила вълната. Ханът радостен взел китката, разчел по възелчетата сестринския поздрав, накитил гърдите си с китката и мартеницата грейнала. Оттогава Исперих побелил на народа си: всеки да върже китка от пресукан бял и червен конец и на този ден да се кичи - за здраве и небесен благослов. Туй се случило на първи март и останало до наши дни.
Баба Марта е празнична традиция, позната единствено в България.
Всяка година в началото на март българите си подаряват мартеници (мартенки, байници) — преплетени конци. Традиционните мартеници са червено-белите, но в различни райони на страната се провят още и червено-сини, червено-бяло-жълти, червено-бяло-зелена или даже от седем цвята. В традиционните български мартеници са вплетени парички, скилидки сух чесън, синци, мъниста, железни халки, косми от конска опашка, черупки от охлюви и др. Затуй мартеницата се смята за амулет, който предпазва от зли сили.
Този ден се приема за начало на пролетта и затова той се посреща с голяма радост.
На първи март сутринта във всеки дом се пали огън на двора, с много дим. А после всички прескачат до три пъти огъня, с лице към изгряващото слънце, За да се очистят от зли сили и да се предпазят от болести.
Стопанката изнася червени дрехи и тъкани, които мята по клоните на дръвчетата пред дома и по стобора. Чак тогава окичва децата и животните с изработените отнапред мартеници от вълнена или памучна прежда.
Децата носят мартениците на дясната ръка, шията или гърдите, а момите и младите невести - на шията или вплетени в косите. Мъжете пък връзват мартеница над левия лакът или над левия глезен, а някъде я поставят в обувката на левия крак под петата, зер ако ги видят с вързана мартеница, може да им се върже и мъжествеността. Мартеници завързват на младите животни за здраве и на плодните дръвче-та за повече берекет.
Мартениците се носят, докато дойдат щъркелите и лястовиците. Като види щъркел, всеки сваля своята мартеница и я закача на цъфнало дръвче или я хвърля към птицата и казва: "Отнесете зимната грозотия, донесете ми пролетната хубосия!" Също така, мартеницата може да се остави под камък. След няколко дни се гледа какво има под камъка и се гадае - ако под него има мравки, през годината ще се родят много агънца, ако има червеи - коне, а ако има божи кравички, ще има много теленца.
източник:
http://www.imen-den.net
http://horo.bg
http://www.eurochicago.com
Абонамент за:
Публикации (Atom)















